Ако ми паднеха петстотин евро, нямаше да ги хвърля за пътна карта, която се навива и стои като хартия. Но за един евтин смартфон с безплатен GPS ще се изръся без много да му мисля. Ето къде ни е мозъкът – в мрежата. И ето защо вече се чувствам по-сигурен с парче хартия в ръка, отколкото с лъскаво устройство в джоба.

Преди години, когато се изгубих из Родопите, извадих атласа. Да, беше старомодно, но беше истинско. Сега, ако ми падне батерията, съм просто казус за планинските спасители. Всичко това не е прогрес, а замяна на умението да се ориентираш с удобството да следваш синя точка. Навигацията ни е превърнала в туристи по инструкция, които не знаят как да стигнат от единия край на булеварда до другия, ако им спре GPS-ът.

Не ми казвайте, че е модерно. Модерно е да си безпомощен. Модерно е да си зависим от сателити, антени и сървъри. И докато технологичните компании ни убеждават, че това е свобода, реалността е, че сме вързани за интернет като кучета за каишка. А хартиената карта? Тя беше просто инструмент. Купуваш я веднъж и я ползваш, докато не се скъса. Днес плащаме на всеки месец, за да ни разрешат да знаем къде се намираме. Плащаме за илюзията, че контролираме пътя си.

Бизнесът разбира това отлично. Те не продават карти, те продават абонаменти. И не се интересуват дали ще стигнеш жив и здрав до хижата – важното е да си на линия. В крайна сметка, екранът е просто бутафория. Той не показва пътя, той го диктува. А аз предпочитам да си имам парче хартия, което може и да се скъса, но поне не ме лъже.